Роден съм през 1935 г. в Дарластън, част от регион в Англия, наречен Черната страна заради черния пушек от множеството фабрики, който изпълваше въздуха. Бях около 4-годишен, когато родителите ми започнаха да изучават Библията със Свидетелите на Йехова. В юношеските ми години се убедих, че това е истината, и през 1952 г., на 16-годишна възраст, се покръстих.

Горе-долу по същото време започнах обучение за секретар в една голяма фабрика за производство на инструменти и части за моторни превозни средства. Тази работа много ми харесваше.

Трябваше да взема важно решение, когато един пътуващ надзорник ме покани да водя седмичното Изучаване на книга в моя сбор в Уилънхол. Бях раздвоен. В този период посещавах събранията на два сбора. През седмицата ходех в най-близкия сбор до работата ми в Бромсгроув, който беше на около 30 км от къщи. А през почивните дни, когато се връщах при родителите си, посещавах сбора в Уилънхол.

От желание да подкрепя организацията на Йехова, приех поканата на надзорника, макар че това означаваше да напусна работата, която толкова харесвах. Никога не съм съжалявал, че позволих на Йехова да ме насочи при този случай. Така пред мене се откри път, който ми донесе много радост.

Докато посещавах сбора в Бромсгроув, се запознах с една привлекателна и духовна сестра на име Ан. Оженихме се през 1957 г. и се радвахме да служим заедно като редовни пионери, специални пионери, в пътуващата служба и в Бетел. Ан е източник на радост за мене през целия ми живот.

През 1966 г. бяхме развълнувани да посетим 42-рия клас на Гилеад. Назначиха ни  в Малави, наричана от някои „горещото сърце на Африка“ заради милите и гостоприемни хора там. Но не предполагахме, че нямаше да сме добре приети за дълго.

Пристигнахме в Малави на 1 февруари 1967 г. След интензивен едномесечен езиков курс започнахме пътуваща служба. Карахме джип (Kaiser), който според някои можеше да мине навсякъде, дори през реки. Въпреки очакванията обаче, преминавахме с него едва най-плитките места. Понякога отсядахме в колиби от кал и слама, които в дъждовния сезон се нуждаеха от парче непромокаем плат под покрива. Само какво начало на мисионерската ни служба, но много ни харесваше!

През април усетих, че назрява проблем в страната. По радиото чух реч на президента на Малави, д-р Хейстингс Банда. Той твърдеше, че Свидетелите на Йехова не плащат данъци и че създават пречки на правителството. Разбира се, това бяха фалшиви обвинения. Всички знаехме, че истинският проблем беше неутралитетът ни и особено отказът ни да купуваме партийни членски карти.

През септември прочетохме във вестника, че президентът обвиняваше братята, че създават проблеми навсякъде. На един политически конгрес той обяви, че правителството му работи по резолюция за забрана на Свидетелите на Йехова. Тази забрана влезе в сила на 20 октомври 1967 г. Скоро след това пристигнаха полицаи и имиграционни служители в клона, за да го  затворят и да депортират мисионерите от страната.

След 3 дни в затвора бяхме депортирани в страна, която беше под британско владение — Мавриций. Но властите там не ни позволиха да останем като мисионери. Затова бяхме изпратени в Родезия (днес Зимбабве). При пристигането си попаднахме на един ядосан имиграционен служител, който отказа да ни пусне в страната с думите: „Изгонени сте от Малави, не ви позволяват да останете в Мавриций и затова сте дошли тук!“ Тогава Ан се разплака. Изглеждаше, че не сме желани никъде. В този момент ми се прииска да се върна обратно в Англия. Накрая имиграционните служби ни позволиха да пренощуваме в клона, при условие че се явим в централата им на следващия ден. Бяхме изтощени, но оставихме нещата в ръцете на Йехова. На другия ден неочаквано получихме разрешение да останем в Зимбабве като посетители. Няма да забравя как се почувствах тогава — бях убеден, че Йехова насочваше пътя ни!

В клона в Зимбабве бях назначен в Отдела по службата, за да се грижа за Малави и Мозамбик. Братята в Малави понасяха яростно преследване. Част от работата ми беше да превеждам отчетите, изпращани от окръжните надзорници там. Една вечер, докато работех до късно, се разплаках, като прочетох какво жестоко насилие понасяха братята и сестрите ми. * В същото време бях трогнат от лоялността, вярата и издръжливостта им. (2 Кор. 6:4, 5)

Правехме всичко възможно, за да осигуряваме духовна храна на братята в Малави и на онези, които бяха избягали в Мозамбик заради насилието. Преводаческият екип на чинянджа, най-широко разпространения език в Малави, се премести във фермата на един брат в Зимбабве. Той любезно построи домове и офис за тях. Там те продължиха важната си дейност да превеждат библейска литература.

Уреждахме окръжните надзорници в Малави всяка година да посещават областните конгреси на чинянджа в Зимбабве. Там те получаваха конспектите за конгресните доклади. Когато се връщаха в Малави, те се опитваха да насърчават братята с тези мисли. Една година, докато бяха отново в Зимбабве, успяхме да организираме Училище за служба на Царството, за да укрепим тези смели надзорници.

През февруари 1975 г. отидох да посетя Свидетелите от Малави, които бяха намерили убежище в лагери в Мозамбик. Тези братя следваха най-новите напътствия от организацията, като бяха въвели и уредбата за старейшинско тяло. Новите старейшини бяха организирали различни духовни дейности, като публични доклади, обсъждане на текста за деня и на „Стражева кула“ и дори конгреси. Те бяха въвели уредби в лагерите, много подобни на конгресните, например за почистване, раздаване на храна и охрана. Тези верни братя бяха постигнали толкова много с благословията на Йехова! След това посещение бях изключително насърчен.

В края на 70-те години клонът в Замбия започна да се грижи за Малави. Но аз, както и много други, продължихме да мислим за братята там и да се молим за тях. Като член на Комитета на клона в Зимбабве, няколко пъти се срещах с представители на световната централа и с отговорни братя от Малави, Южна Африка и Замбия. Всеки път задавахме същия въпрос: „Какво още можем да направим за братята в Малави?“

С времето преследването отслабна. Братята, които бяха напуснали страната,  постепенно се връщаха, а онези, които бяха останали в Малави, изпитваха все по-голямо облекчение. Околните държави официално признаваха Свидетелите и вдигаха ограниченията. През 1991 г. това стана и в Мозамбик. Но се питахме кога Свидетелите на Йехова в Малави ще бъдат свободни.

Политическата обстановка в Малави в крайна сметка се промени и през 1993 г. правителството отмени забраната на Свидетелите на Йехова. Скоро след това един мисионер ме попита: „Ще се върнете ли в Малави?“ Тогава бях 59-годишен, затова отговорих: „Не, вече съм възрастен!“ В същия ден обаче получихме факс от Ръководното тяло, в който бяхме поканени да се върнем там.

Обичахме назначението си в Зимбабве и затова решението не беше лесно. Чувствахме се добре там и бяхме развили някои здрави и трайни приятелства. Ръководното тяло любещо ни предложи, ако искаме, да не се местим. Така че лесно можеше сами да изберем пътя си и да останем в Зимбабве. Но си спомням, че мислих за това как Авраам и Сара се подчинили на ръководството от Йехова и напуснали удобния си дом на стари години. (Бит. 12:1-5)

Решихме да последваме ръководството от организацията и се върнахме в Малави на 1 февруари 1995 г., на 28-ата ни годишнина от първоначалното ни пристигане там. Беше сформиран Комитет на клона, в който бяхме аз и още двама братя, и скоро започнахме да възобновяваме дейностите на Свидетелите на Йехова.

Каква благословия е да виждаш как Йехова ускорява дейността! Броят на вестителите скочи от около 30 000 през 1993 г. на над 42 000 през 1998 г. * Ръководното тяло одобри да бъде построен нов клон, който да се грижи за растящите нужди в района. Купихме 12 хектара имот в Лилонгуе и аз бях назначен в Строителния комитет.

През май 2001 г. брат Гай Пиърс от Ръководното тяло изнесе доклада за  откриването на новите сгради. Присъстваха над 2000 местни братя, като повечето от тях бяха покръстени от над 40 години. Тези верни братя и сестри бяха издържали години неописуеми трудности под забрана. Те бяха бедни в материално отношение, но несметно богати духовно. Сега се радваха да направят обиколка в своя нов Бетел. Където и да отиваха, те пееха песни на Царството в африкански стил, което направи преживяването най-вълнуващото събитие, на което съм присъствал. Това беше доказателство, че Йехова богато благославя онези, които вярно издържат изпитания.

След завършването на строежа на клона се радвах да изнасям доклади за откриване на Зали на Царството. Сборовете извличаха полза от програмата за строеж на Зали в страни с ограничени средства. Някои сборове преди се събираха под навеси от евкалиптови дървета. Използваха слама за покрива и правеха дълги пейки от кал. Сега братята ентусиазирано печаха тухли в пещи, които сами бяха изработили, и строяха красиви нови места за събрания. Но те все още предпочитат пейките, защото, както се казва, винаги има място за още един на пейката!

Радвах се да виждам също как Йехова помага на хората да израстват духовно. Впечатлявах се особено от младите местни братя, които се предоставяха на разположение и бързо научаваха много неща от обучението от организацията. Така получаваха повече отговорности в Бетел и в сборовете. Освен това сборовете бяха укрепвани и от новоназначените местни окръжни надзорници, много от които бяха женени. Тези двойки избираха да служат по-пълно на Йехова, отлагайки радостта да имат деца въпреки натиска от околните и понякога от семейството.

Служихме в Африка 52 години, но здравето ми се влоши. Ръководното тяло одобри препоръката на Комитета на клона да бъдем преназначени във Великобритания. Беше ни много мъчно, че трябва да оставим назначение, което толкова обичахме. Но бетеловото семейство тук много добре се грижи за нас.

Убеден съм, че най-доброто решение, което съм вземал, е, че позволих на Йехова да насочва пътя ми. Ако се осланях на своя разум, кой знае къде щеше да ме отведе светската кариера. Йехова винаги е знаел от какво се нуждая, за да изправя пътеките си. (Пр. 3:5, 6) Когато бях млад, се вълнувах да науча как точно протича работата в една голяма фабрика. Но службата ми в световната организация на Йехова беше много по-удовлетворяваща. Животът, който избрах, беше и продължава да е изпълнен с щастие и смисъл!