ТОВА беше през 1949 г., преди повече от 60 години, но историята ми започва много години по–рано. Баща ми Хендрик работеше като обущар и градинар в Дондерен, едно малко селце в северната провинция Дренте в Нидерландия. Роден съм там през 1927 г., като четвъртото от седем деца. Къщата ни беше край един черен път в земеделска област. Повечето от съседите ни бяха земеделци и аз харесвах този начин на живот. През 1947 г., когато бях на 19 години, се запознах с истината чрез един наш съсед, Тьонъс Бен. Помня, че не харесах Тьонъс, когато се запознах с него, но скоро след Втората световна война той стана Свидетел на Йехова и забелязах, че се държи по–приятелски отпреди. Тази промяна в личността му ме заинтригува, така че го изслушах, когато ми говореше за Божието обещание за рай на земята. Бързо приех истината и станахме приятели за цял живот. *

Започнах да проповядвам през май 1948 г. и още следващия месец, на 20 юни, бях покръстен на конгрес в Утрехт. На 1 януари 1949 г. станах пионер и бях назначен в Боркуло, източна Нидерландия, където имаше малък сбор. За да стигна дотам, трябваше да пропътувам около 130 км, затова реших да отида с колелото си. Мислех, че пътуването ще ми отнеме около 6 часа, но поради проливния дъжд и силния насрещен вятър, то продължи 12 часа, въпреки  че взех влак за последните 90 км! Най–накрая, късно вечерта, достигнах целта си — дома на едно семейство Свидетели, при които останах, докато пионерствах в тази област.

В онези следвоенни години хората нямаха много притежания. Всичко, което имах, беше един костюм и чифт панталони — костюмът беше твърде голям, а панталоните твърде къси! Както споменах в началото, първият месец в Боркуло беше труден, но Йехова ме благослови с няколко библейски изучавания. След девет месеца бях назначен в Амстердам.

След като бях израснал в земеделски район, ето че се озовах в Амстердам — най–големия град в Нидерландия. Службата беше много резултатна. През първия месец разпространих повече литература, отколкото през предходните девет месеца. Скоро водех поне осем библейски изучавания. След като бях назначен като служител на сбора (сега наричан координатор на старейшинското тяло), получих задачата да изнеса първия си публичен доклад. Дори мисълта за това ме ужасяваше, така че въздъхнах с облекчение, когато бях преместен в друг сбор точно преди да дойде времето да го изнеса. Въобще не подозирах, че през годините щях да изнеса повече от 5000 доклада!

През май 1950 г. бях назначен в Харлем. Тогава бях поканен да започна пътуваща служба. Три нощи почти не можах да спя. Казах на Роберт Винклер, един от братята, служещи в клона, че не се чувствам подготвен, а той ми отговори: „Просто попълни документите. Ще се научиш.“ Скоро след това получих едномесечно обучение и започнах да служа като окръжен служител (надзорник). По време на посещението в един от сборовете срещнах Яни Татген, жизнерадостна млада пионерка с дълбока любов към Йехова и самопожертвувателен дух. Оженихме се през 1955 г. Но преди да продължа историята си, Яни ще обясни как е станала пионерка и как служехме заедно, след като се оженихме.

Яни: Майка ми стана Свидетелка през 1945 г., когато бях на 11 години. Тя веднага разбра колко е важно да изучава Библията с трите си деца, но баща ми се противопоставяше на истината и затова майка ми ни учеше, когато той не си беше вкъщи.

Първото събрание, на което присъствах, беше един конгрес в Хага през 1950 г. Седмица по–късно за първи път посетих събрание в местната Зала на Царството в Асен (Дренте). Баща ми беше бесен и ме изгони от къщи. Майка ми каза: „Знаеш къде можеш да отидеш.“ Знаех, че говори за моите духовни братя и сестри. Първо отидох при едно семейство Свидетели, което живееше наблизо, но баща ми продължаваше да ми създава неприятности, затова се преместих в сбора в Девентер (Оверейсел),  който беше на около 100 километра. Но понеже бях непълнолетна, баща ми имаше неприятности с властите, тъй като ме изгони от къщи. В резултат на това той ми каза, че може да се върна у дома. Въпреки че никога не прие истината, баща ми ми позволи да посещавам всички събрания и да ходя на проповедна служба.

Скоро след като се върнах вкъщи, майка ми се разболя тежко и трябваше да върша цялата домакинска работа. Въпреки това продължавах да напредвам духовно и бях покръстена през 1951 г. на 17–годишна възраст. През 1952 г., след като майка ми се възстанови от болестта си, служих заедно с още три пионерки като ваканционна (помощна) пионерка за два месеца. Домът ни беше една лодка, приспособена за живеене, и проповядвахме в два града в провинция Дренте. Аз станах редовна пионерка през 1953 г. Година по–късно един млад окръжен надзорник посети нашия сбор. Това беше Маркус. Оженихме се през май 1955 г., защото смятахме, че като семейна двойка можем да служим на Йехова по–добре. (Екл. 4:9–12)

Маркус: След сватбата първо бяхме назначени като пионери във Вендам (Гронинген). Живеехме в малка стая с размери 2 на 3 метра. Въпреки това Яни я превърна в приятно и уютно място. Всяка вечер се налагаше да местим масата и два малки стола, за да спускаме стенното легло.

Шест месеца по–късно ни поканиха за пътуваща служба в Белгия. През 1955 г. в страната имаше само около 4000 вестители. Сега има шест пъти повече! Във Фландрия (северна Белгия) хората говорят същия език, както в Нидерландия. Белгийският акцент обаче е доста различен, така че в началото трябваше да преодолеем езиковата бариера.

Яни: Пътуващата служба изисква истински самопожертвувателен дух. Посещавахме сборовете, като се придвижвахме с велосипедите си и отсядахме в домовете на братята и сестрите. Тъй като нямаше къде да отидем между посещенията на отделните сборове, оставахме и понеделник, а във вторник сутрин пътувахме до следващия сбор. Но винаги гледахме на службата си като на благословия от Йехова.

Маркус: Отначало не познавахме никого от братята и сестрите в сборовете, но те бяха много мили и гостоприемни. (Евр. 13:2) През годините посетихме няколко пъти всички сборове в Белгия, говорещи холандски. Това ни донесе много благословии. Например опознахме почти всички братя и сестри в областта, в която се говори холандски, и ги обикнахме много. Видяхме стотици деца да израстват до физическа и духовна зрялост и да се отдават на Йехова, поставяйки интересите на Царството на първо място в живота си. Истинска радост е да виждаме как много от тях служат вярно на Йехова в целодневната служба. (3 Йоан 4) Това взаимно насърчение ни помогна да продължаваме  всеотдайно да изпълняваме назначението си. (Рим. 1:12)

Маркус: От деня, в който се оженихме, имахме силно желание да посетим училище Гилеад. Всеки ден отделяхме поне по един час да учим английски език. Но не беше лесно да научим езика от книгите, затова решихме да отидем в Англия по време на отпуската си и да упражняваме английския си, като проповядваме там. Най–накрая през 1963 г. получихме плик от световната централа в Бруклин. В него имаше две писма — едно за мене и едно за Яни. Моето писмо беше покана да посетя специален десетмесечен курс в Гилеад. Основната цел на този курс беше да обучи братята на организационни способности. Затова от 100–те поканени ученици 82–ма бяха братя.

Яни: В писмото, което получих в онзи ден, бях помолена да обмисля внимателно дали бих била готова да остана в Белгия, докато Маркус е в Гилеад. Трябва да призная, че отначало бях разочарована. Сякаш усилията ми да правя повече в службата за Йехова не бяха благословени от него. Въпреки всичко си припомних целта на училище Гилеад — да помага на онези, които го посещават, да извършват дейността по проповядване на добрата новина по целия свят. Затова се съгласих да остана и бях назначена да служа като специална пионерка в белгийския град Гент заедно с Анна и Мария Колпърт, две опитни специални пионерки.

Маркус: Тъй като трябваше да подобря английския си, бях поканен да отида в Бруклин пет месеца, преди да започне училището. Работех в Отдела по експедиция на литературата и в Отдела по службата. Службата в световната централа и участието ми при подготовката на пратки с литература за Азия, Европа и Южна Америка ми помогнаха да придобия по–пълна представа за международното ни братство. Много ясно си спомням брат Макмилън, който служил като пилигрим (пътуващ надзорник) в дните на брат Ръсел. По онова време той беше възрастен и доста глух, но вярно посещаваше всички събрания на своя сбор. Това ми направи силно впечатление и ме научи, че никога не бива да гледаме на християнското общуване като на даденост. (Евр. 10:24, 25)

Яни: С Маркус си пишехме по няколко пъти седмично. Липсвахме си толкова много. Но Маркус се наслаждаваше на обучението, което получаваше в Гилеад, а аз намирах истинска радост в службата си. Когато Маркус се върна от Съединените щати, водех 17 библейски изучавания! Нашата 15–месечна раздяла определено беше предизвикателство, но видях, че Йехова ни благослови за жертвите, които направихме. В деня, в който Маркус се върна, самолетът закъсня с няколко часа и когато той най–накрая пристигна, се прегърнахме и заплакахме. Оттогава сме неразделни.

Маркус: Когато се върнах от Гилеад през декември 1964 г., бяхме назначени да служим в Бетел. Въпреки че по онова време не го знаехме, това нямаше да бъде постоянното ни назначение. Само три месеца по–късно бяхме назначени  в пътуващата служба в област Фландрия. Когато Алзен и Елс Вигерсма бяха изпратени като мисионери в Белгия, те бяха назначени в пътуващата служба в областта, а ние се върнахме в Бетел, където аз служех в Отдела по службата. От 1968 до 1980 г. назначението ни се променяше няколко пъти от служба в Бетел на пътуваща служба. Накрая от 1980 до 2005 г. отново служех като областен надзорник.

Макар че назначението ни често се променяше, никога не забравихме факта, че сме отдали живота си във всеотдайна служба на Йехова. Наистина се радвахме на всяко назначение, което получавахме, уверени, че причината за всяка промяна в нашата служба беше напредъкът на интересите на Царството.

Яни: Особено се зарадвах на вълнуващата привилегия да придружа Маркус в Бруклин през 1977 г. и в Патерсън през 1997 г., когато той получи допълнително обучение като член на Комитета на клона.

Маркус: През 1982 г. Яни претърпя операция и се възстанови успешно. Три години по–късно сборът в Льовен любещо ни предложи апартамент над Залата на Царството. За първи път от 30 години имахме малко жилище само за нас. Всеки вторник, когато се подготвяхме за посещението на следващия сбор, трябваше да слизам и да се качвам по 54–те стъпала няколко пъти, за да пренеса багажа! Много сме признателни, че през 2002 г. беше уредено да имаме апартамент на приземния етаж. След като навърших 78 години, бяхме назначени като специални пионери в град Локерен. Много сме щастливи, че можем да служим по този начин и че все още имаме възможност да ходим на служба всеки ден.

Яни: Двамата прекарахме общо над 120 години в целодневната служба! Изпитахме лично истинността на обещанието на Йехова, че ‘няма да ни изостави’ и че ако му служим вярно, ‘няма да ни липсва нищо’. (Евр. 13:5; Втор. 2:7)

Маркус: Когато бяхме млади, отдадохме живота си на Йехова. Никога не търсихме големи неща за себе си. Бяхме готови да приемем всяко назначение, което ни беше предложено, тъй като сме уверени, че не е важно къде служим, нито на каква позиция, а на кого служим.